– Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.

Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак.

Някога змейовете живеели на земята сред нас, хората.

Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето.

Но по време на появата на барута, змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили.

И да има останал един от тях нейде в нашите земи, много надалеч ще да е това място.

Затова чак до 19 май 1996 година никой не ги бе срещал, нито виждал.

Докато един човек не успя ДА ПРОБУДИ ДРАКОНЧЕ…

Николай Теллалов е автор на романите „Царска заръка“, „Пълноземие“, „10–9“ и сборника „Ангели пазители“. Предстои излизането на романа му „Слънце недосегаемо“. За творчеството си споделя: „Пиша фантастика и измислям светове, в които бих искал да живея.“

„Да пробудиш драконче“ се появява за първи път през 1997 г. и заема второ място в класацията на читателите за българска фантастична книга на десетилетието 1990–1999 г.

Усещаш върху кожата си синьозелен поглед и огнен дъх и оставяш всичко това вълшебство за де промъкне под кожата ти, да се разлее топло в теб, да те обгърне. Не ти остава друго освен „Да пробудиш драконче“ и да полетиш на люспестите му криле.

(Нели Иванова)

„Да пробудиш драконче“ се чете на един дъх, не — на едно вдишване, и ококорено, а после насъбраната емоция се излизва с горещ издишв-въздъхв и мигаш, мигаш, мигаш и се усмихваш мокро.

(Ангел Петров)

Полъх на крила, освободени от приковаваща магия, прокраднал се като загатване на пролет в зимата на вцепенения от усещане за безсилие днешен ден. Вълнуваща глътка надежда, че свързването с човешките ни корени ще ни извиси към слънчево бъдеще.

(Искра Христова)

Можем ли да вплетем заедно вълшебството на българската митология и мутренската действителност на деветдесетте? Любовта, тая най-нежна нишка, и достойнството, този най-забравен вътък? „Драконче“ ме смайва как…

(Калин Ненов)

Някога змейовете живеели на земята сред нас — знаем от народните приказки. Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Ходели дори по седенките и там се задявали с момите. Имало ли война, змейовете ставали невидими и също тръгвали да се бият. На която страна помагали, тя побеждавала.Но с появата на барута змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. Може и да са оцелели нейде, ала много надалеч, и до наши дни никой не ги бе срещал, ни виждал……до 19 май 1996 година, когато едно змейско дете…

Антологията „За спасяването на света“ събира 48 фантастични разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия (1962-2012). Всеки от текстовете в нея засяга големи теми; всеки има силата да ни размисли, развълнува, навярно даже… промени?В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

Герой рассказа необыкновенным образом становится размером с муравья. Завоевав любовь муравьиной Королевы он основывает великую Империю.© Wredak

… Змейовете напуснаха Горната човешка земя. Ала понякога се случват грешки — и тогава те се раждат в нашия свят. Наглед обикновени хора, те трескаво търсят начин да се приберат, завърнат у дома — независимо от цената, независимо от пречките.… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.

* * *

— Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх — страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест — да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи — чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни — за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи…„Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите.