Животът невинаги е като компютърна игра. Понякога наградите са истински. Понякога са безценни. Линда Грей пристига в градчето Хевънс Бейс, за да прекара една нощ с любовника си в местния мотел. На сутринта нейният човек я завежда в Джойленд и двамата влизат в „Къщата на ужасите“… но излиза само той. Докато еднорелсовото влакче пътува в пълен мрак, убиецът прерязва с бръснач гърлото на Линда и я изхвърля от вагончето. Престъплението остава неразкрито до лятото на 1973, когато Девин Джоунс (двайсет и една годишен, девствен, с писателски заложби и с разбито сърце, намиращ утеха в песните на „Доорс“ и на „Пинк флойд“), започва работа в увеселителния парк. Първата му среща е с местните чешити: Лейн Харди с вечно накривената шапка, напомнящ цирков глашатай от старовремски комикс, мадам Фортуна с шал, украсен с кабалистични символи… И най-вече с господин Истърбрук, собственикът на Джойленд, който повече прилича на погребален агент. Обръщайки се към новаците, той казва: — Живеем в безумен свят на войни, жестокост и безсмислени трагедии. На нито едно човешко същество, което го населява, не е спестен дял от нещастието и безсънните нощи. Онези от вас, които още не го знаят, ще го научат. На фона на тези тъжни, но неоспорими факти за състоянието на обществото, това лято вие получавате безценен дар: да продавате щастие. И Дев дава щастие на дечицата, пред които танцува с костюм на хрътката Хауи. Най-щастлив обаче е Майк (момчето в инвалидна количка, надарено със свръхестествени способности), който благодарение на младия си приятел изживява незабравим ден в Джойленд. А през дългите безсънни нощи Девин мисли за призрака в „Къщата на ужасите“. Защото приятелят му Том го е видял. И защото убиецът още не е заловен и още дебне. Може би съвсем наблизо.

Играта е за момчета. Играта е зрелищна. Играта е проста: всички ходим без да спираме. Който спре — умира, който падне — умира, който иска да се откаже — умира. Последният оцелял обира овациите на публиката и прибира солидна награда. Но ще има ли такъв? Дългата разходка започва…

През 1999 година Стивън Кинг започва за пише за своя занаят и за своя живот. Към средата на годината претърпява злополука (широко отразена от медиите), която излага на опасност и двете. През месеците на възстановяването му връзката между писането и живота става за него по-важна от всякога…

Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.

Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.

Издателят

В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си. Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор. Но никой — добър или лош, виновен или невинен не е виждал изрод като новия затворник Джон Кофи, осъден на смърт за изнасилване и убийство на две млади момичета.Дали Кофи е сатана в човешки образ?Или е съвсем различно същество?В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…

Пътуване в лабиринта на човешката душа, надникване в света отвъд огледалото, където живее незнайното ни аз. Онова, което се появява в най-неочаквани моменти, подтиква ни към най-неочаквани постъпки. За които плащаме скъпо.

Когато Кралят на ужаса озаглави творбата си „Зъл мрак, угаснали звезди“, вече предчувствате незабравимо преживяване… ако представата ви за незабравимо преживяване е да се свиете на кълбо и да се питате: „Защо ми трябваше да чета това през нощта?“ Почитателите на Стивън Кинг (и онези, които открай време се канят да се „пробват“ с негова книга) ще изгълтат на един дъх сборника с четирите новели, в който бракове се сриват под тежестта на катраненочерни тайни, алчността и угризенията тровят и терзаят и единствената утеха е, че винаги може да стане по-зле.

И все пак…

Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен. За теб обаче не съм съвсем сигурен.

Пътуване в лабиринта на човешката душа, надникване в света отвъд огледалото, където живее незнайното ни аз. Онова, което се появява в най-неочаквани моменти, подтиква ни към най-неочаквани постъпки. За които плащаме скъпо.Когато Кралят на ужаса озаглави творбата си „Зъл мрак, угаснали звезди“, вече предчувствате незабравимо преживяване… ако представата ви за незабравимо преживяване е да се свиете на кълбо и да се питате: „Защо ми трябваше да чета това през нощта?“ Почитателите на Стивън Кинг (и онези, които открай време се канят да се „пробват“ с негова книга) ще изгълтат на един дъх сборника с четирите новели, в който бракове се сриват под тежестта на катраненочерни тайни, алчността и угризенията тровят и терзаят и единствената утеха е, че винаги може да стане по-зле.И все пак…Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен. За теб обаче не съм съвсем сигурен.