"Роман за Граала" /нач. XIII век/, първата художествена проза на френски език, е адаптация на роман в стихове от Робер дьо Борон, достигнал до нас в две части - Йосиф и Мерлин. Към тях анонимен последовател на робер дьо Борон добавя и трета - Персевал. Така се ражда трилогията, която публикуваме тук. Френският издател я е поставил под авторитета на Робер дьо Борон, но истинското име на автора й не е известно. В средновековната книжовна практика подобна анонимност не прави изключение. Творецът често премълчава своето име, а нововъведенията и откритията той поставя под знака на традицията.

Робер дьо Борон" открива вероятно предисторията на Граала /вълшебен предмет, появил се за пръв път в романа на Кретиен дьо Троа "Персевал или разказ за Граала" в недостигнали до нас разкази за последните дни на Иисус Христос. Така той слага траен християнски отпечатък върху мит с келтски произход. Християнската символика на Граала позволява на автора да обедини в едно три различни разказа. Този своеобразен колаж поставя началото на романите цикли във френската литература. Новият подход възприема енциклопедичния дух на XIII век. Като подлага на хибридизация големите разкази, цикличният роман постига непозната дотогава всеобхавтонст на повествованието. /Стоян Атанасов/

Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция.

В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.

Публикуваните тук за пръв път на български език най-ранни творби за Тристан и Изолда са писани във Франция през втората половина на ХІІ век. Те свидетелстват за първите литературни трактовки на историята за Тристан и Изолда. Явяват се също представители на първото поколение куртоазни романи и куртоазни новели. Те слагат началото на богата литературна продукция през ХІІІ и ХІV век на тази тема в цяла Западна Европа. Така се ражда митът за Тристан и Изолда. Още през Средновековието той се утвърждава като модел на любовта-страст, която се противопоставя радикално на християнския възглед за брака. Но подривният характер на този мит не се ограничава с това. Абсолютната любов на героите поставя под въпрос всички ценности, залегнали в основата на феодалното общество.

От романтизма до наши дни писатели, композитори, драматурзи и филмови творци се вдъхновяват от мита за Тристан и Изолда, за да кажат нещо съществено за своето време. Едва ли има по-красноречиво доказателство за жизнеността на един мит от това в него да се оглеждат и разпознават други епохи и други култури. Когато днешното изкуство говори за трудното съжителство между любовната страст и брака, за опияненията и опустошенията на любовта, то влиза в явен или в скрит диалог с мита за Тристан и Изолда. Време е българският читател да има достъп до основополагащите текстове на този мит.

Стоян Атанасов

Посвещавам този труд на паметта на големия френски медиевист Жан-Шарл Пайен, осъществил първото двуезично издание (на старофренски и на съвременен френски) на най-ранните версии за Тристан и Изолда. Делото на Пайен продължи моята колежка и приятелка Кристиан Маркело-Ниция, под чието ръководство екип от медиевисти публикуваха в престижната поредица „Плеяда“ на изд. Галимар най-важните европейски трактовки за мита за Тристан и Изолда. По това издание бе осъществен и българският превод. На него дължа много и при изготвянето на критическия апарат.

Стоян Атанасов

Публикуваните тук за пръв път на български език най-ранни творби за Тристан и Изолда са писани във Франция през втората половина на ХІІ век. Те свидетелстват за първите литературни трактовки на историята за Тристан и Изолда. Явяват се също представители на първото поколение куртоазни романи и куртоазни новели. Те слагат началото на богата литературна продукция през ХІІІ и ХІV век на тази тема в цяла Западна Европа. Така се ражда митът за Тристан и Изолда. Още през Средновековието той се утвърждава като модел на любовта-страст, която се противопоставя радикално на християнския възглед за брака. Но подривният характер на този мит не се ограничава с това. Абсолютната любов на героите поставя под въпрос всички ценности, залегнали в основата на феодалното общество. От романтизма до наши дни писатели, композитори, драматурзи и филмови творци се вдъхновяват от мита за Тристан и Изолда, за да кажат нещо съществено за своето време. Едва ли има по-красноречиво доказателство за жизнеността на един мит от това в него да се оглеждат и разпознават други епохи и други култури. Когато днешното изкуство говори за трудното съжителство между любовната страст и брака, за опияненията и опустошенията на любовта, то влиза в явен или в скрит диалог с мита за Тристан и Изолда. Време е българският читател да има достъп до основополагащите текстове на този мит. Стоян Атанасов Посвещавам този труд на паметта на големия френски медиевист Жан-Шарл Пайен, осъществил първото двуезично издание (на старофренски и на съвременен френски) на най-ранните версии за Тристан и Изолда. Делото на Пайен продължи моята колежка и приятелка Кристиан Маркело-Ниция, под чието ръководство екип от медиевисти публикуваха в престижната поредица „Плеяда“ на изд. Галимар най-важните европейски трактовки за мита за Тристан и Изолда. По това издание бе осъществен и българският превод. На него дължа много и при изготвянето на критическия апарат. Стоян Атанасов

Публикуваните тук за пръв път на български език най-ранни творби за Тристан и Изолда са писани във Франция през втората половина на ХІІ век. Те свидетелстват за първите литературни трактовки на историята за Тристан и Изолда. Явяват се също представители на първото поколение куртоазни романи и куртоазни новели. Те слагат началото на богата литературна продукция през ХІІІ и ХІV век на тази тема в цяла Западна Европа. Така се ражда митът за Тристан и Изолда. Още през Средновековието той се утвърждава като модел на любовта-страст, която се противопоставя радикално на християнския възглед за брака. Но подривният характер на този мит не се ограничава с това. Абсолютната любов на героите поставя под въпрос всички ценности, залегнали в основата на феодалното общество.

От романтизма до наши дни писатели, композитори, драматурзи и филмови творци се вдъхновяват от мита за Тристан и Изолда, за да кажат нещо съществено за своето време. Едва ли има по-красноречиво доказателство за жизнеността на един мит от това в него да се оглеждат и разпознават други епохи и други култури. Когато днешното изкуство говори за трудното съжителство между любовната страст и брака, за опияненията и опустошенията на любовта, то влиза в явен или в скрит диалог с мита за Тристан и Изолда. Време е българският читател да има достъп до основополагащите текстове на този мит.

Стоян Атанасов Посвещавам този труд на паметта на големия френски медиевист Жан-Шарл Пайен, осъществил първото двуезично издание (на старофренски и на съвременен френски) на най-ранните версии за Тристан и Изолда. Делото на Пайен продължи моята колежка и приятелка Кристиан Маркело-Ниция, под чието ръководство екип от медиевисти публикуваха в престижната поредица „Плеяда“ на изд. Галимар най-важните европейски трактовки за мита за Тристан и Изолда. По това издание бе осъществен и българският превод. На него дължа много и при изготвянето на критическия апарат.

Стоян Атанасов

„Ерек и Енида“ (1170) е първата достигнала до нас творба на Кретиен дьо Троа, смятан за основоположник на рицарския артуровски роман. Това е история за трудната, но възможна хармония между любовта, брака и рицарското приключение. За пръв път тези три сфери на човешкия опит биват обвързани в обща фабула. При нейните герои чувствата, етиката, животът в обществото и политиката съжителстват по образцов начин. В продължение на следващите три века авторите на рицарски романи ще изпитват силното влияние на Кретиен дьо Троа и на тази негова творба. Тя задава параметрите на един нов жанр — романа — и очертава моралните измерения на рицарството.

Стоян Атанасов

Търсенето на Светия Граал (1230) завършва поредицата от средновековни романи за мистичния съд. Него мечтаят да видят и разгадаят всички рицари от Кръглата маса. Ала усилията им се оказват напразни. Те скитат дълго в един разомагьосан свят, където вече няма приключения, а старите куртоазни ценности са загубили своя смисъл. До Граала ще получат достъп само герои от нов тип, олицетворяващи монашеския идеал на Цистерцианския орден за живот в бедност, молитва и пълно въздържане от плътски наслади.

Приемайки на своя територия идеологията на християнския ригоризъм, рицарският роман бива поставен на сериозни изпитания. Но излиза от тях обогатен с нови духовни измерения.

Стоян Атанасов

„Ивен, Рицаря с лъва“ (1180) е най-типичният рицарски роман на Кретиен дьо Троа. В неговата интрига социалният реализъм на рицарския роман достига своеобразен връх. В същото време Кретиен вгражда в богатото на приключения повествование редица приказни елементи, заимствани от келтската митология и от християнската символика. От това смесване печели новият жанр — рицарският роман. Героят Ивен олицетворява фигурата на рицаря като защитник на слабите и онеправданите. А личната драма на Ивен, който дълго време бива раздвоен между съпружеските си задължения и изкушенията на странстващото рицарство, показва, че хармонията между брака и приключението е трудна, но възможна.

Стоян Атанасов

Смъртта на крал Артур (1230) е последната, пета част от романния цикъл Ланселот-Граал. Тук на преден план излизат тлеещите противоречия и конфликти в рицарското общество, чието единство е гарантирал до този момент крал Артур. В миналото рицарските качества — чест, лоялност, чувство за дълг и за семейна солидарност — са били залог за престижа и разцвета на рицарството. Когато същите качества се насочат към членовете на общността, те предизвикват сблъсъци с трагичен край.

Съвършена композиция, психологическа правдивост, изящен лаконизъм на фразата — това са някои от основанията Смъртта на крал Артур да бъде смятан за шедьовър на рицарския роман.

Стоян Атанасов

„Отвличането на Гениевра“, роман в проза от началото на ХІІІ век, пренаписва прочутия епизод от романа на Кретиен дьо Троа „Ланселот, Рицаря на каруцата“ (1180). Доразвит, осветен по нов начин, епизодът с отвличането на съпругата на Артур и спасяването й от Ланселот е разказ за опиянението от любовната страст и за драматичните последици от нея.

Интригата на този роман включва също приключения на редица други представители на рицарския елит от Артуровата Кръгла маса. Сред множеството сюжетни линии, проследявани по принципа на т.нар. преплетено повествование, все по-отчетливо звучи и мотивът за духовните въжделения на рицарството. Техен символ е търсенето на Граала.

„Отвличането на Гениевра“ е част от мащабния роман в проза „Ланселот“, който от своя страна се вписва в най-представителния романен цикъл на ХІІІ век във Франция — „Ланселот-Граал“.

Стоян Атанасов

„Отвличането на Гениевра“, роман в проза от началото на ХІІІ век, пренаписва прочутия епизод от романа на Кретиен дьо Троа „Ланселот, Рицаря на каруцата“ (1180). Доразвит, осветен по нов начин, епизодът с отвличането на съпругата на Артур и спасяването й от Ланселот е разказ за опиянението от любовната страст и за драматичните последици от нея.

Интригата на този роман включва също приключения на редица други представители на рицарския елит от Артуровата Кръгла маса. Сред множеството сюжетни линии, проследявани по принципа на т.нар. преплетено повествование, все по-отчетливо звучи и мотивът за духовните въжделения на рицарството. Техен символ е търсенето на Граала.

„Отвличането на Гениевра“ е част от мащабния роман в проза „Ланселот“, който от своя страна се вписва в най-представителния романен цикъл на ХІІІ век във Франция — „Ланселот-Граал“.

Стоян Атанасов