Мысли и высказывания Никколо Макиавелли из философско-политического трактата, в котором обоснованы основные принципы «макиавеллизма», теории, допускающей право правителей в борьбе за власть применять любые методы и средства, в том числе и нарушающие нормы общественной морали. …Может ли правитель лгать и преступать законы – юридические и нравственные – по своему усмотрению, во благо и себе, и государству, и будет ли ложь и преступление законов во благо и себе, и государству? Макиавелли, не лицемеря, дал утвердительный ответ. Вслух сказал то, что до него открыто признать стеснялись и боялись. Король прусский Фридрих Великий, возмущенный тем, что «тайна» правителей раскрыта, даже написал «Антимакиавелли» – трактат-опровержение, хотя сам всю жизнь поступал согласно Макиавелли. А. С. Пушкин тоже попытался ответить на этот вопрос. И согласился с Макиавелли. Но уточнил: да, правитель может лгать и преступать закон, но до известных пределов, не переходя все же некую границу, переступив которую, он неминуемо погибнет и его не спасут никакие рассуждения Макиавелли… При подготовке издания использованы произведения художников Ф. Айеца, Ж.-Л. Безарда, Синана Бея, К. дель Алтиссимо, Ж. Клуэ, Г. Гольбейна Младшего, Ф. Клуэ, У. Сегара, С. Ангвиссолы, Г.-Х. Гроота, А. Граффа.

Описание

От каждой страницы этой книги перехватывает дух: перед вами исчерпывающая и непомерно кровавая история наркоторговли — от опиумных войн и ассасинов до даркнета и легалайза.

Отсидев полтора года в лондонской тюрьме, бывший драгдилер русского происхождения Нико Воробьев выходит на свободу с твердым намерением узнать, как устроена война с наркотиками и почему миллионы людей, несмотря на риск, оказываются по ту сторону закона — и откуда эти самые законы взялись. Он отправляется в кругосветное путешествие — Колумбия, Мексика, Россия, США, Италия, Китай, Афганистан, Филиппины, Чили, Япония, Нидерланды, Великобритания, — чтобы поговорить с сотнями вовлеченных в теневую экономику людей. Вместе с Воробьевым читатель побывает дома у брата Эль Чапо, доберется до ямайских бандитов, коррумпированных иранских полицейских, афганских крестьян, якудза и узнает все о работе сотрудников национальных и международных структур, борющихся с оборотом запрещенных веществ.

Зовите его Нарко Поло. И добро пожаловать в мир под кайфом.

„Мисия Лондон“ спорен мен е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква.

Георги Цанков, Вестник за жената

„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка.

Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика  и негов съименик Алеко Константинов.“

Христо Кьосев, в. 24 Часа

„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“

Любен Дилов-син, в. „Сега“

Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома.

Теофил Панчич, „Време“, Белград

„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон “ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли.

Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цю- рихер Цайтунг

Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница.

Алфред Ошвалд, Буккритик

Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „ военните действия “…

Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща

Перед Бьянкой стояла амбициозная задача – взять интервью у финансового магната Декстера Труитта, который всегда сторонился прессы. Однако все пошло кувырком: интервью Бьянки без объяснения причин отменили, и она умудрилась застрять в лифте с местным курьером Джеем (спасибо хотя бы остроумным и слишком красивым для простого парня). Вместе они от души поругали высокомерного богатея Труитта и договорились вместе перекусить в кафе. Но Бьянку ждал небольшой сюрприз.