В Денвър е извършена серия от обири. Полицията се обръща за помощ към Джона Блек-хоук, собственик на нощен клуб.Джона не обича полицаите, ала не може да откаже на комисаря, с когото го свързва дългогодишно познанство. Той е променил живота му, направил го е такъв, какъвто е.Но детективът, работещ по случая заедно с Джона, е не друг, а дъщерята на комисаря. Само да нямаше очи с цвят на старо уиски, само да нямаше усмивка, която разтопява всичко в него. Само да не я желаеше така неудържимо…

Нощна стража

Прочутият автор на бестселъри Алистър Маклейн, починал на 2 февруари 1987 г., е издал тридесет книги, сред които световноизвестни романи като HMS „Юлисис“, „Оръжията на Наварон“ и „Там, където само орлите летят“. Два от сценариите, написани по поръчка на една американска филмова компания през 1977 г. — „Кулата на заложниците“ и „Военновъздушен Едно е свален“, с одобрението на Алистър Маклейн са публикувани по-късно като романи от писателя Джон Денис. „Нощна стража“ е вторият роман по сценарий на Алистър Маклейн, издаден след смъртта му — първият, „Влак на смъртта“, също е публикуван под псевдонима Алъстър Макнийл с голям успех.След дълги и трудни преговори „Райксмузеум“ в Амстердам най-сетне се съгласява да пусне безценната картина на Рембранд „Нощна стража“ на обиколка в няколко от най-известните галерии в света. Въпреки изключителните мерки за охрана обаче, когато пристига в Ню Йорк, картината се оказва фалшификат…Веднага е потърсено съдействието на Организацията за борба с престъпността към ООН — ЮНАКО, и на агентите Майк Греъм, Сабрина Карвър и Си. У. Уитлок е възложено да открият кой е нарисувал гениалния фалшификат, както и далеч по-важното — кой е скрил оригинала в частната си колекция.Бързината и секретността на разследването са от решаващо значение. Следата ги отвежда в Рио де Жанейро по време на карнавала, където врагът им е на сигурно място в своята крепост, високо над морето…„Вълнуващо и с цялото напрежение, с което са свикнали почитателите на Маклейн.“

„Нордърн Екоу“

Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци.А битката с трифидите съвсем не е завършила…Бях дванайсетгодишен, когато открих поразителния роман „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм. За мен, на прага между света на детството и този на възрастните, той донесе прозрение. Това не е просто една хубава книга — от вълнуващото преживяване в мен за цял живот се запечата борбата на Мейсън за оцеляване.И винаги, винаги когато я препрочитах, чувствах болезнена загуба в края й. Героите ме напускаха. Но дълбоко в себе си знаех, че историята им продължава, и години наред си представях бъдещите им приключения.Сега мога най-накрая да тръгна по стъпките им в изследване на една велика цивилизация, загинала само няколко години преди раждането на рокендрола, цветната телевизия и кацането на Луната. Мога отново да се изправя пред заплахата на трифидите и да разбера, че оцеляването на хората не е сигурно…Написах тази книга с много любов и я посвещавам с дълбоко уважение и възхищение на Джон Уиндъм.

Саймън Кларк

«Крестьянин во Франции суеверен, но суеверие это выражается в местных обычаях, происхождение которых определить довольно трудно».

Мужчины всегда останутся мужчинами, пещерными существами, глупыми, высокомерными, напористыми, упрямыми, безрассудными, агрессивными, книжниками, поэтами, пилотами воздушных змеев, вечными мальчишками… И им всегда будет нужна лучшая половина.

Рассказ этот, представляющий одну из последних публикаций Хемингуэя, напечатан в ноябрьском номере журнала «Атлантик Монсли» за 1957 год. В этом маленьком этюде сходятся линии, идущие от ряда произведений Хемингуэя. Много воды утекло с тех пор, как его тененте Генри в романе «Прощай, оружие!», бравируя напускным цинизмом, убеждал себя: «Я не создан для того, чтобы думать. Я создан, чтобы есть. Есть, пить и спать с Кэтрин». На самом деле уже тогда все это было далеко не так: Кэтрин, умирая, думает не о себе — о любимом, а он напряженно думает об одном — лишь бы она не умерла. Но как бы то ни было, новый рассказ по настроению ближе к прямо выраженной гуманистической ноте повести «Старик и море».