«Два бога вечно противоположны, два творца и два господина, безначальные и вечные. Добрый Бог создал духов, чистые существа; мир его – мир невидимого, мир совершенства, не знающий борьбы и боли. Злой Бог создал видимое, телесное и преходящее. Он создал плоть и страсти, землю с ее борьбой, ее муками и ее отчаянием, неизмеримую юдоль плача, создал природу, которая вечно производит только боль, отчаяние и зло. Добрый бог – это норма, закон, смирение и покорность…»

В търсенето на истинска нежна любов, Шанел Ли-Сан-Тер бяга от похотливите аванси на синеокия варварин, избран за неин другар в живота, объркана и уплашена от трескавите копнежи, които грубоватият красавец пробужда в невинната й душа.

Рассказчик, путешествующий по Мексике, узнаёт об удивительном феномене — у индейцев одного из местных племен кожа необычного синего цвета, от изначального желтоватого цвета, свойственного мексиканским индейцам, остались небольшие пятна. Что причина мутации — пища, по преимуществу морские продукты, или что-то другое — не столь важно. Важен цвет кожи и ещё одно свойство, присущее момоскапанам: изумительная память.© Е. Перемышлев

В сборник произведений выдающегося аргентинца Хорхе Луиса Борхеса включены избранные рассказы, стихотворения и эссе из различных книг, вышедших в свет на протяжении долгой жизни писателя.

Лауреат Нобелевской премии, поэт, эссеист, прозаик, философ Октавио Пас (р. 1914) — один из крупнейших литераторов не только Мексики, но и всей Латинской Америки. Его поэзию, равно как и его прозу, отличают богатая метафоричность, яркаяя образность, глубина философского осмысления жизни.

В романах и рассказах известного итальянского писателя перед нами предстает неповторимо индивидуальный мир, где сказочные и реальные воспоминания детства переплетаются с философскими размышлениями о судьбах нашей эпохи.

„Защо човек трябва да бъде граф, когато може да бъде художник?!“ Така бе възкликнал някога Анри Тулуз Лотрек и така завинаги сложи категорична разделителна линия между съмнителните карати на унаследената аристократичност и съдбовното „дуенде“ на родения талант. То, роденото дарование, е понякога възгрубо и ръбато; очите му са дръзки и нахални, думите не винаги литературно шлифовани, но някаква Вътрешна интуиция и формиран от големите ни майстори вкус ме карат да вярвам тъкмо на него, а не на напомадените и книжни герои на някой псевдоинтелигентстващ техен създател, пресявал дълго чужди пясъчници за няколко само истински зрънца. Които се оказват не негови.Литературната ми среща с Красимир Бачков ми доведе като че ли някого от потомците на Дончоцончевите „принцове“. И това ме зареди със съмнение, любопитство и очакване. Релефният белетристичен дар на Бачков, както и доброто за възрастта му познаване на живота, му осигуриха твърде динамично за едно словесно изкуство развитие. Затова приех и редактирането на първата му книга „Дългият път през тунела“. Следях „израстването“ на автора и (навярно затова) не се изненадах от значително по-овладяната повествователност на новите му къси разкази. В „Синият кон“ защриховането на портрети е отстъпило място на запомнящи се характери. Езикът на разказвача е все така в пулса на аргото; липсва дразнещата изпиленост на суховатата „книжна“ реч, характерна за добре образовани литератори, но иначе — не родени разказвачи. Интонациите и настроенията на предлаганите текстове гравитират между сълзата и усмивката, лиричността и иронията и правят героите непосредствени и истински, а живота — като след глътка добро вино — „малко по-малко тъжен“ както казваше един от прокълнатите поети на стара Франция.А дали може някой да каже: в чия раница е маришлският жезъл?…

Елка Няголова